Български

В статията се разглежда руският превод на „Царството на славяните“ от Мавро Орбини, излязъл в Москва по инициатива на Петър Първи. Той проявява особен интерес към южните славяни по време на Прутския поход през 1711 г., като се надява да ги вдигне на борба срещу османските поробители. Походът не успява, обаче по поръчка на царя дубровчанинът Сава Рагузински превежда споменатата Орбиниева творба. Отделя се внимание както на личността на преводача, така и на преводаческите му похвати. В процеса на превода Сава Рагузински подлага 51италианския оригинален текст на редица съкращения с оглед интересите на руските читатели. По-подробно се анализират българският дял на „Царството на славяните“ и причините за преводаческите пропуски в него. Прави се опит за класифицирането им.

През 2025 г. – в навечерието на своята 80-годишнина – вдъхновеният българист и изследовател на историята на славянските и балканските литератури Игор Калиганов напусна този свят. Оценен високо не само в славистиката, но с приносите си в европейското културно пространство, през 1997 г. той бе удостоен с премията в памет на митрополит Макарий (1482–1563), а през 2006 – с Международната премия „Св. св. Кирил и Методий“. Дейността му като българист бе отличена с почетни грамоти от Министерството на културата на Република България (1994 и 2000), с почетните знаци на БАН и на Руската православна църква, както и с най-високото българско държавно отличие – орден „Стара планина“ I степен (2000) за цялостно творчество.

Статията изхожда от разминаването между наложения от българските художници визуален образ на Бай Ганьо и описанията на героя в текста на произведението, за да зададе въпроса какъв е моделът, по който е изградена книгата. Дали това е моделът на реалистичната литература, както обичайно творбата се чете, или е някакъв друг. Използвано е разграничението, въведено от Сергей Аверинцев, между моделите на древногръцката литература и близкоизточната словесност, за да се защити тезата, че „Бай Ганю“ проявява всички основни признаци на словесността. Модел, който е господстващ по време на Възраждането. Основните характеристики на този модел са: иносказателната поетика на притчата, а не на екфразиса; въвлечеността на словото непосредствено в житейските ситуации; индексална, а не иконична функция на словесните описания на визуалното; принципната незавършеност на творбата; проява на персонажите като „етоси“, а не като „характери“; функциониране на произведението като част от ритуал, при което социалната му функция се реализира чрез пряко поучение. Анализът на книгата в съответствие с този модел стига до извода, че иносказателните значения на двете основни проблемни понятия в нея – „европеец“ и „Бай Ганю“ – са различни в първата и втората част. Така възниква и въпросът за жанра на произведението, който определя и неговото място в живота – начин на възприемане, култивирани модели на поведение и социална функция. Оспорена е тезата, че „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин“ е роман и е посочено, че книгата представлява цикъл от разкази, изградени върху парадоксалното съчетание между моделите на притчата и анекдота, а нейната цялост се организира не около единната история, както това би се случило в романа, а около основния проблем, който книгата поставя. Проблемът за трудното преминаване на България и българите към условията, ценностите, начина на живот и обществените правила на Модерността.

Мидхат паша, генерал-губернаторът на Дунавския вилает, успява да разплете сложния възел на Свищовското приключение от май 1867 г. благодарение на предателството на Йордан Гергицов, който е един от главните организатори. Наказаните със заточение в Диарбекир няколко десетки млади хора от Свищов са помилвани преждевременно c решителното застъпничество на великия везир Мидхат паша. В предложения текст Свищовското приключение се разглежда като една пълна с уроци и поуки история за предателство, наказание и разказяние.

Изследването се занимава с възпитателно-религиозните елементи на Петко-Славейковото възрожденско детско списание „Пчелица“. Присъствието им е обусловено от възгледите на автора относно ролята на детето в обществения градеж и необходимостта от вписването му в лоното на християнството. Текстът има за цел да открои водещите принципи в изграждането на публикациите, свързани с вярата. Обособени са няколко основни линии, обединени от християнската тематика. Това са: Бог, дългът към другия, абстрактни понятия, Светото писание, молитвата, човекът.

Настоящият дял на „Studia Litteraria Serdicensia“ събира изследователските приноси от проведения през месец април 2025 година ХХIХ Колегиум по възрожденска литература на тема „Ние за другите и ние за нас“, посветен на светлата памет на доц. д-р Недка Капралова – ръководител на секция „Литература на Българското възраждане“ (2020–2024) и дългогодишен ревностен изследовател на възрожденските процеси. Недка Капралова беше основен организатор на този колегиум, който не успя да се състои в планираното време през 2024 г. поради нейната неочаквана кончина. Проведен със закъснение от една година, форумът се превърна в акт на научна приемственост и почит към паметта и изследователския труд на доц. Капралова.

Текстът коментира един от основните изследователски проекти на Недка Капралова – за спомоществователството през епохата на Българското възраждане и значимостта му за разбирането на процесите в периода на преход към модерната епоха по българските места. Новото време предопределя появата на новите хора, които литературата ще започне да „фабрикува“ и тиражира – това са образите на Просветения европеец, на Будителя, на Учителя, символно натоварени със знаците на ново и желано културно пространство. Те имат своите антиподи – образите на Фанариота, на Кривия цивилизатор, опиращи се на стереотипа на Врага агресор. На базата на съпоставяния и противопоставяния с тези образи започва конструирането на представата за образа на Ние – българите, а също за Ние – просветените българи. Изследваното от Недка Капралова явление на спомоществователството разкрива механизмите за изграждането на новата нормативност, представя интересни случаи на легитимиране на новите модерни културни и професионални общности, социални кръгове. То свидетелства за менторските нагласи на книжовниците, както и за любопитни епизоди от самоопределянето на Просветените. Проследени са и промените в поведението на отделните генерации възрожденски интелигенти.

Статията разглежда отношението на българите към американските мисионери просветители на Балканите, като проследява спектъра от любопитство и подкрепа до нетолерантност и нетърпимост. Щрихирани са и начините, по които протестантските идеи и културни идеали влияят върху българския литературен и духовен живот през XIX век, образованието и дейността на просветители и църковни дейци. Отзивите за делото на пър- вите американски мисионери – както положителни, така и силно критични – са документирани в литературата, в периодиката, в отделни статии и брошури, както и в лична кореспонденция от периода. Статията засяга и променящите се интерпретации на мисионерския принос, като по-точни преоценки се появяват повече от век след официалното начало на работата им сред българите.

Първият брой на в. „Свобода“ отбелязва нов етап в публицистичната дейност на българския революционер Любен Каравелов. Събираният опит чрез издаване на статии в различни руски и сръбски вестници го довежда до следващата стъпка – самостоятелна журналистическа дейност, насочена основно към българската публика. Изследването се съсредоточава върху това по какъв начин са представени славянските народи и славянството като цяло, какви идеи за тяхното обединение се артикулират в културен или политически план. Проследява се и еволюцията на идеите на възрожденеца, как те се изменят спрямо ранния му период, когато се намира в Русия, а след това в Сръбското княжество.

Статията изхожда от разбирането, че през XIX в., наред с повишения интерес към чуждестранните (западни) културни модели, се засилват и реториките на регионалното, мотивирани до голяма степен от националноохранителни подбуди. С понятието „регионално“, използвано при разглеждането на възрожденската поезия, се означават стеснените обеми на родния свят: локални, национални, балкански или ориенталски. Те функционират като защитна рамка на принадлежност и целенасочено се разграничават от мащабите на европейското, а още повече от идеята за универсалното, която по това време не е лишена от актуалност в западния интелектуален контекст. В статията се обръща внимание и на динамиката на регионалния дискурс от локален към национален, а също и на стратегиите, чрез които „своето“ се легитимира чрез езика, културното наследство и някои оксиденталистки нагласи.

Текстът излага критическо несъгласие с популярното в проучва- нията на Българската възрожденска литература понятие „Одески литературен кръг“, чрез което в типологичен план се характеризира интелектуалния живот на българите, обучаващи се в Одеса през 40-те години на ХIX век. Преосмислят се творческите биографии на Димитър Мутев, Елена Мутева, Найден Геров и Добри Чинтулов и се показва, че реално не съществуват факти, които да доказват актуалността на двете основни съставящи за това понятие: „организиран литературен живот“ и „литературност“.

Докладът разглежда употребата на местоимението „ний/ние“ в българската възрожденска словесност като средство за изграждане на пуб- лицистичния глас и за придаване на представителност на изказването в печата. Изследването стъпва на сатиричния текст „Ний или ние“ на Петко Славейков, публикуван във в. „Шутош“ през 1874 г., за да проследи как въз- рожденските интелектуалци конструират представите за „ние“ и „другите“ в рамките на българската културна общност. Анализират се стереотипите и начините, по които възрожденците използват езика, за да легитимират своето място в обществения и политически дискурс. Особено внимание се отделя на ролята на колективното „ние“ в публицистичните текстове, като се търси отговор на въпроса: до каква степен езикът на възрожденците служи за самоутвърждаване спрямо външни културни влияния и вътрешни обществени напрежения? Реторическото функциониране на „ний“ и „ние“ излиза извън равнището на езиковия избор и се откроява като средство за изграждане на публицистична позиция и за придаване на представителност на изказването във възрожденския печат.

В настоящата статия се прави опит да бъде реконструиран (частично) съставът на ръкописната сбирка, притежавана от Тодораки Хаджи- тошев (ръкописи, постъпили в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“), както и на сбирката на Михаил х. Неделчев, която е част от колекцията на Регионален исторически музей – гр. Ловеч.

В статията се представя българското старопечатно издание „Житие на Григорий Омиритски“, подготвено от Аверкий Попстоянов, игумен на Осоговския манастир „Св. Йоаким Осоговски“ – Сарандапор, и останало единствено във възрожденската печатна традиция. Средствата за отпечатването на книгата са събрани от спомоществователи от цялата българска етническа територия. Сред тях са възрожденски учители, духовници, монаси, книжовници, превърнали се през следващите години в едни от известните дейци на Българското възраждане.

Настоящата статия изследва рецепцията на Жорж Санд в българската възрожденска култура, разглеждайки я като процес на селективно усвояване на европейската модерност. Основната теза е, че българското общество от XIX век не възприема директно и в пълнота творчеството на Санд, а го „опитомява“, адаптирайки го към собствените си морални и идеологически норми. Изследването се опира на рецептивната естетика (Яус, Изер), теорията за превода като пренаписване (Льофевр), теорията на културния трансфер и полисистемната теория, за да покаже, че преводът функционира като активен механизъм на филтриране и пренареждане на чуждите текстове. В този контекст българските преводачи действат като културни медиатори, които подбират и адаптират произведенията на Санд според „хоризонта на очакване“ на възрожденския читател. Анализът показва, че в българската културна среда навлизат предимно морализаторски и пасто- рални творби, докато радикалните романи, поставящи въпроси за женската автономия, сексуалността и критиката на брака, остават извън преводния корпус. Това селективно присвояване трансформира образа на Санд – от социално критична еманципаторка в „безопасна“ моралистка, съвместима с патриархалните ценности на възрожденското общество. Същевременно преводите ѝ изпълняват важна културна функция: те въвеждат нови естетически модели, романтически мотиви и социална чувствителност, като подпомагат изграждането на националната литературна система. Рецепцията на Жорж Санд в Българското възраждане е строго селективна и адаптивна, тя допуска само онези елементи на европейската модерност, които могат да бъдат интегрирани в местния морален и културен контекст. Този процес разкрива по-общ механизъм на културно посредничество, при който модерността се усвоява не като пряк трансфер, а като трансформирано и идеологически пречупено явление.

Драмата на Тодор Пеев привлича вниманието към статута на жената във възрожденското семейство и разгръща различни модели на приемане, отхвърляне или нагаждане към неговите норми. Социалните промени в прехода от традиционни към форматирани от модерността социални роли са разгледани като нравствено-етичен проблем. Героинята, носител на социалната динамика, е девойката, стъпила на пътя на „цивилизоването си“. С влизането в кръга на възрастните тя се опитва да обоснове разбиранията си за мястото на жената с категорията за свободната воля, но открива, че за „новите теории“ се пише с ирония. Жизненият ѝ развой превръща нарушаването на установените отношения и следването на модни книжни образци в трагедия. С предложената тема си поставям за цел да разгледам личната история на тази героиня, но и на останалите женски персонажи в драмата, като харак- теризирам поведението и манталитета им спрямо наставленията на антагониста Фудулеску за „новото учение за безграничната лична свобода“. Свободни ли са жените за своите избори или са беззащитни жертви на фалшиви представи и остават зависими от внушенията на манипулатора? Какви са тактиките им за справяне с натрапения авторитет и мъжкото господство и какви са екзистенциално важните им цели?

Настоящото изложение се фокусира върху разсъжденията на възрожденския поет П. Р. Славейков, свързани с влюбването и любовта. Проследяват се метаморфозите на влюбването и основанията, създаващи новата семейна единица от перспективата на различни мирогледи, които се борят за надмощие в социокултурното пространство на българина и неутрализират патриархалния модел като регулатор на семейното планиране. Славейковите разсъждения отразяват цивилизационната крива, която навлиза в трудно овладяната зона на емоционалния заряд и обществената принуда. Той проследява едно обратно движение от чувството на срам и неловкост, през отприщването и развихрянето на инстинктите до прагматичната логика на брачния пазар, който превръща любовта в икономическа транзакция.

Статията разглежда появата и съдържанието на пет дописки, които възрожденската интелектуалка с интересна и необичайна лична биография, Екатерина Василева, изпраща до вестниците „Отечество“ и „Турция“. Нейните публикации са сред редките публични изяви на женския глас във възрожденската публичност. За това се изисква смелост и Екатерина Василева я проявява. В няколко публикации тя оповестява своето мнение по обществени въпроси и се включва в един от шумните театрални спорове, разразил се около представлението в Браила на „Велислава, българска княгиня“ от Добри Войников. Книгата на Недка Капралова „Екатерина Василева. Спомени. Стихотворения. Дописки.“ дава възможност читателят да види един много по-цялостен и завършен образ на авторката, която прекрачва ограниченията на своята среда.

Статията откроява Недка Капралова като учен с приноси в областта на българската литературна история. Акцентира се на нейната изследователска работа, свързана с книгата ѝ „Екатерина Василева. Спомени. Стихотворения. Дописки“ (2022г.), която има фундаментален характер за бъдещи изследователи.

Текстът сплита личните спомени за доц. д-р Недка Капралова с представяне на нейните най-съществени литературоведски приноси в областта на Българското възраждане. Проследена е парадоксалната свързаност между различни теми, личности и произведения, които очертава в своите изследвания,за да представи щрихи от колоритния и многопластов образ на Възраждането, както и значението на многобройните ѝ преводи – някои от тях основополагащи за българското литературознание и култура.

Статията проследява реализирането на доц. д-р Недка Капралова като един от изявените изследователи на културата и литературата през Българското възраждане. Напуснала ни ненавреме, тя не довърши свои идеи, не реализира своите изследователски мечти. Изследванията ѝ са предимно в полето на възрожденската култура, като научните ѝ занимания са най-вече със спомоществователството като явление. Интересува се от връзката фолклор–литература, изследва женската инициация като феномен и др. Темата за спомоществователството е нейната докторантска теза. От- нася се с респект към факта и документа, което личи в книгата ѝ върху писмата на Елисавета Караминкова. През годините се включва в различ- ни проекти, техен резултат е последната ѝ книга, посветена на Екатерина Василева. Оставя на българската културна общност преводи на модерни френски учени културолози и философи като Клод Леви-Строс, Фернан Бродел, Пиер Бурдийо.

Книгата на Анна Алексиева „Христо Ботев: Идеологическо моделиране на героичния образ“ е книга за нацията и нейната не особено дълга история – от 1848 година до днес. Книга, която разкрива колебанията на идеологическото махало, чиято амплитуда се определя от силата на отделните социално-визионерски проекти през годините. И четена по този начин, книгата на Анна Алексиева разгръща един цялостен и дълбинен разказ за културната история на българската нация. Изследването задава много въпроси за това кой е Христо Ботев. При това авторката ги задава и на големите езикови модели ChatGPT и BgGPT в усилията си да свери собствената си аналитична точка с машинната. „Ще призная, че ми се иска българският изкуствен интелект да не е отражение на „естествения“, споделя Анна Алексиева с лека ирония наблюдението си, съдържащо драматична сериозност. Авторката има право на тази ирония. Тя е допустима, позволена, разбираема, а драматичността зад нея се получава от наблюденията ѝ върху влиянието, оказвано върху колективното мислене, от страна на едрите и натежали от противоречиви идеологически конотации национални сюжети.

Основа на този брой на „Studia Litteraria Serdicensia“ съставляват студии и статии от последните два съвместни научни форума, организирани от секцията по теория на литературата на Института за литература – БАН и катедрата по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Става въпрос за Националната научна конференция „Автотекстуалност и цитат“ (2025) и Националната научна конференция „Паралитературни жанрове и литературност“ (2023), които представляват своеобразно продължение на една инициатива, отбелязала своето начало 13 години по-рано със събитието „Невидимата школа. Изплъзващият се предмет на литературознанието“ (2012). Оттогава двете звена – секцията и катедрата по теория на литературата – създават периодични събития, които целят да срещат изследователи в диалог върху проблемите на историята на българската литературна теория и нарастващото интердисциплинарно значение на литературоведските търсения. Примери за някои съвместни конференции от този тип са: „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)“, състояла се през 2013 г., „Наследството на лингвистиката на българската теория“ през 2014 г., „Парачовешкото: Грация и гравитация. Двудневен форум в чест на проф. Миглена Николчина“ от 2015 г., както и форумите „Повторение, обновление – практики на римейка“ (2020) и „Кино, канон, готика: Двудневен форум в чест на доц. Огнян Ковачев“ (2021). 

С представените материали в този том се надяваме да изразим признателността си към научната дейност на Радосвет Коларов, дългогодишен член на секцията по теория на литературата в ИЛ – БАН, и да провокираме интереса на академичната общност към темата за паралитературните жанрове и тяхното нарастващо значение за съвременното литературознание. 

С третия дял отдаваме почит към двойния юбилей на Гео Милев (1895–1925), една от най-силните фигури в модернизацията на българската култура, но и – жертва на идеологическа свръхинтерпретация, затормозяваща и до днес рецепцията на творчеството му.

Текстът разглежда два основни термина в литературоведските трудове на Радосвет Коларов — метафония и автотекстуалност — в непосредствения контекст на тяхното възникване: книгите „Звук и смисъл“ (1983) и „Повторение и сътворение“ (2009). Проследяват се стратегиите, които Коларов използва в своето терминотворчество както и потенциалните проблеми и ограничения, свързани с тези стратегии. Макар Коларов като цяло да се придържа към морфемно базиран минималистичен подход спрямо термините си, те, преднамерено или не, често пораждат продуктивни амфиболии, които помагат за разчертаването на неизследвани или слабо изследвани полета на литературната теория.

Текстът прави опит за доразработването и реинтерпретацията на определени копнецпутални потенции от Радосвет-Коларовата теория на автотекстуалността с цел да преразгледа споменатия мимоходом и останал нетематизиран в „Повторение и сътворение“ въпрос за отношението между автотекстуалните системи (идиолектите) и различието. Текстът разглежда проблема за автотекстуалното различие от перспективата на въпроса за итерабилността на езиковите конструкции и нейните ефекти при конституирането и следходното интерпретиране на автотекстуални системи. Оттук се предлага един прочит на Радосвет-Коларовата теория като своеобразна деконструкция на авторството в качеството му на епистемологично препятствие при интерпретирането на текстове в пределите на авторови корпуси.

Върху терена на психологията метеорологичното време може да активира неволната памет и да играе ролята на мадлената на Пруст. Идентични метеорологични обстоятелства са в състояние да събудят изгубения спомен („и тогава валеше дъжд“). Така спомените сякаш бликат от картината на времето. Текстът се спира на някои дискурсивни стратегии на текста (повторения, вариации, завръщащи се мотиви, дисеминации), свързани с времето (weather), както и на редица по-дискретни интуитивни или преднамерени автотекстуални доминанти и предпочитания към даден сезон, тип време или атмосферен феномен, които формират невидима аура и придават определена тоналност на нечие творчеството.

Настоящата статия прилага понятието автотекстуалност на Радосвет Коларов към творчеството на Софроний Врачански и по-специално към неговия сборник от 1805 г. „Книга за трите религии“, който съдържа и оригиналната му автобиография. Основна теза на статията е, че давайки си сметка за пластовете на протичащото време и деятелността на отделния субект в неговата епоха, Софроний включва в началото на ръкописа своеобразен „епиграф“. Той представлява сентенция за модусите на времето, която идва от античната традиция и скрепява логиката на преводните и оригинални части на сборника.

Статията се фокусира върху творческата легитимация на П. Р. Славейков при появата на първото самостоятелно редактирано от него издание. Текстът интерпретира вътрешнотекстовите механизми, свързани с изработването и тестването на писателски роли, с мултиплицирането на креативни фигури и с изграждането на собствен персонален мит в контекста на възрожденската публичност. В този случай ни интересува особеният акцент върху създаването на писателя като един незавършен акт на инициация, затворен в мултиплициращата се итеративна схема на ставането.

Статията се интересува от това как мотивът за смъртта присъства в ранното и в късното поетично творчество на Стоян Михайловски. Като основни страни в смисловото ядро на този устойчив за цялото творчество на писателя мотив се очертават общото усещане за мъртвина, свързана със смъртта на идеалите и на основанията за социално действие в света, както и с „изтляването“ на всяка надежда за обнова на човешкия род; вселенските мащаби на това бедствие и неудовлетворителните за разума обяснения за „тържеството“ на злото в световната история. Първоначално споменатите аспекти на мотива се разглеждат в рамките на ограничена по обем цялост, състояща се от циклите „Doloroso“ и „Varia“, взети от най-представителния и до днес за творчеството на писателя сборник с подбрани негови творби – „Божествен размирник“ (1987). Това дава възможност да се сблъскат и откроят две основни и в много отношения взаимоизключващи се светогледни нагласи в творчеството на писателя, тясно обвързани с мотива за смъртта, но ориентирани към различни смислови хоризонти. Първият хоризонт, доминиращ при ранния Михайловски, е линейният, прогресистки хоризонт, вписан изцяло в рамките на земната човешка История, без излаз „нагоре“, отвъд нея. Вторият, характерен за късния Михайловски, не зачертава изцяло значенията на първия, но включва в своята картина вертикалното, трансцендентно измерение на битието. Като ключова творба тук, бележеща прехода между тях, е разгледан сонетът „Лама сабахтани!“ (1905). Във втората част на статията мотивът за смъртта при Михайловски се разглежда в различен тълкувателен контекст от този в „Божествен размирник“. Анализът се съсредоточава върху творби, почерпени от друг сборник, представителен за неговото творчество и издаден приживе на писателя с активно негово участие – „Съчинения. Том първий“ (1918). Целта е да се покаже как се осъществява преобразуването в смисловото ядро на мотива за смъртта, като се използват въведените от Радосвет Коларов автотекстуални понятия инициационна творба, творба усилвател и творба експликатор.

Първият отпечатан разказ на Елин Пелин „Напаст Божия“ (1901) е разгорещен диалог с Библията, който досега не е бил обект на самостоятелно проучване. В настоящата студия са открити и анализирани препратките към Стария и Новия завет в текста на разказа. Потърсено е как те участват в посланието на текста, как променят и обогатяват затворения прочит на произведението. Анализът показва, че Елин Пелин е използвал в творбата си преди всичко есхатологичните текстове от Свещеното писание, към които насочва цитатът „Второ пришествие“ в края на описанието на сушата, и старозаветната „Книга на Иов“, която също като българския разказ изследва причините за нещастието и многостранно оглежда хипотезата за вина. Този резултат поставя извороведския въпрос каква Библия е чел Елин Пелин. За целта определени пасажи от разказа са съпоставени с конкретни стихове от три славянски превода на Свещеното писание, които са съществували по време на написването на „Напаст Божия“. Сравнението води до хипотезата, че Елин Пелин най-вероятно е ползвал руския синодален превод на Библията. Интертекстуалният подход е съчетан с анализ на структурата на разказа. Установено е, че двойствеността е основният структурен принцип, според който са изградени множество компоненти на творбата (персонажи, отношения, състояния и сюжетни събития). С последователното разгръщане на наратива те се раздвояват или се удвояват. Разгледани са и обстоятелствата около създаването на произведението, както и духовните убеждения на писателя.

Експериментът на Яворов да бъде не-себе си, да навлезе в зоната на белетристиката, е равнозначен на перформативен акт: видяното пътем, в движение, прекосяването на София съвпадат с встъпването и с излаза от разказа (от прозата). В този компендиумен текст Яворов, възприемайки несвойствена му роля, непрекъснато отпраща към разпознаваеми или скрити жестове на известни писатели, демонстрирайки фамилиарна остензивност в боравенето с тях. Налице е вживяване в Любен-Каравеловия „физиологически очерк“, реминисценции от Алековите фейлетони, иронично-хапливи реплики към П. П. Славейков, подгавряния с поезията на Трифон Кунев. Пътеписната канава на разказа, подбраните софийски топоси откровено напомнят Вазовия цикъл с разкази „Кардашев на лов“. Яворовият текст преизобилства от цитати – от издевателско-пародийните из Ницшевия „Заратустра“ и Евангелието до профанно-вулгаризираното белетризиране на собствени лирически мотиви, т. е. до привидно заглушеното себенасочване към публикувани вече стихотворения.

Статията разглежда начините, по които романът „Дилетант“ (1926) и разказът „Грубости“ (1923) на Ч. Мутафов диалогизират помежду си през проблематиката на любовния дискурс. Прави се опит за осветяване на засрещанията и разминаванията между двете произведения по въпросите на междуполовите взаимоотношения. Смислопораждаща роля носят фигурата неприличие на Р. Барт, извлечена от неговите „Фрагменти на любовния дискурс“, и социологическият концепт множественост, предложен от родния изкуствовед и есеист Кирил Кръстев. Работата е разделена на три същински части. Те съответно отговарят на представените в „Дилетант“ възможности, които чисто формално, но и концептуално организират книгата и през които можем да мислим единия или другия текст като творба усилвател или творба експликатор за другия (според понятията на Р. Коларов).

Статията си поставя за цел разкриване механизмите на дискурсивния разпад в романа на Георги Караславов „Обикновени хора“ (1952–1975). Според предложените тези идейната и композиционната нестройност на романа не са произволен пример за неприложимостта на соцреалистическия метод, а се дължат на особената връзка между индивидуалните особености на творческия процес и изискванията на епическата форма така, както я разбира ранният Дьорд Лукач. Методологическият залог на тази спойка е концепцията на Радосвет Коларов за матрицата и повторението, функциониращи на нивото на автотекстуалността. Според защитената тук теза текстуалната матрица, обемаща Караславовото творчество, се състои от два водещи принципа, които влизат в различно съотношение според конкретния текст – принципа на документалното, мислен като пределен художествен обективизъм, и принципа на епическото, мислен като идеологическа обработка на жизнения материал. Оттук своеобразието на епическата форма в романа „Обикновени хора“ е интерпретирано като резултат от хипертрофията на принципа на документалното, който иззема и с това изражда епическата функционалност. Разгледаните примери за дискурсивно разноречие опримеряват последиците от разпадането на епическата форма и механизмите на нейната повторна интеграция в рамките на една постепическа структура.

Първоначално статията събира две сфери. Първата е тематична: обръща се внимание на някои, макар и дискретни промъквания на актуална, злободневна, остро политическа проблематика в прозата на Радичков от 60–70-те години. Но още по-важна е втората – поетологичната: похватите, чрез които политическата тема се експонира в повествованието. Именно тук като ключово оперативно понятие се въвежда похватът на автотекстуалността. Оттук насетне се пристъпва към разглеждане на начините на действието му в прозата на Радичков. Разглеждат се две такива форми – от фолклорен и от собствено литературен тип, като акцентът е изцяло върху втората. Изследва се „меката“, забулена, изплъзваща се подривност на този похват в двоен план: първо, спрямо идеологическите норми на епохата, и второ – спрямо литературните (езикови) норми.

Томас Ман е един от най-изявените автотекстуални автори, който сам коментира ключовата роля на лайтмотива за собственото си творчество. Според основната теза на настоящата статия връзките между неговите произведения се обуславят от своеобразна автотекстуална лайтмотивна техника. В изложението се изяснява какво представляват автотекстуалните лайтмотиви и по какви начини тяхното развитие свързва различни произведения на автора. Статията проблематизира границите между белетристиката и есеистиката (в частност между романа и есето) на Томас Ман през два примера за автотекстуални лайтмотиви, чието ядро е ориентирано към ключовия за автора проблем за връзката между гения и болестта.

Статията разглежда абсурдистката драма на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“ през призмата на автоцитатността, повторението и променящия се контекст. Въз основа на идеите на Жак Дерида за нестабилността на смисъла и контекста и на Радосвет Коларов за мотивната мрежа анализът поставя акцент върху липсата на вътрешна памет в самия фикционален текст. Първото и второто действие се възприемат като самостоятелни, но взаимно оглеждащи се текстове, които са свързани не чрез логическа последователност, а чрез ритмично повторение с вариации. Тази структура внушава усещане за цикличност и застой. Промените в образите на Поцо и Лъки се тълкуват като метатекстуални жестове, които разколебават линейната последователност на действията. Чрез отсъствието на спомен и постоянното повторение на едни и същи действия Владимир и Естрагон пък се оказват затворени в границите на един хронотоп на очакване. Така пиесата представя паметта не като източник на смисъл, а като механизъм на отлагане.

Настоящият доклад анализира романа „Слуховият рог“ на Леонора Карингтън през концепциите за автотекстуалност, mise en abyme и рекурсия. Вдъхновено от поетиката на Радосвет Коларов, изследването проследява как повтарящи се визуални и наративни елементи изграждат саморефлексивна структура, в която всяко ново смислово ниво възниква чрез трансформация на вече познати мотиви. Mise en abyme функционира не само като вмъкване на разказ в разказа, но и като механизъм за разколебаване на границите между различните слоеве на текста, докато рекурсивните структури създават фрактално усещане за свят, който се самосъздава. В този контекст „Слуховият рог“ се разглежда като микрокосмос на по-широка автотекстуална практика, видима и в други литературни и визуални произведения на Карингтън. Анализирани са многообразни прояви на mise en abyme, включително различните образи на намигащата монахиня, гатанките, които отразяват събития в наратива, спускането на Мариан Ледърби en abyme, където тя среща множество версии на себе си. Изследването аргументира, че повторението в творчеството ѝ не е механично, а продуктивно — форма на „дискурсивно желание“, чрез което текстовете разгръщат нови смисли и взаимовръзки.

Настоящата статия предлага спекулативен автотекстуален прочит на творчеството на Дж. Г. Балард през призмата на психоанализата и теоретичните постановки на Радосвет Коларов. Направен е опит да се разработи понятие за нещо, което текстът нарича „автокатастрофа“ – травматично събитие, явяващо се като радикален обрат в творчеството на даден автор. Текстът се опитва да осмисли автокатастрофата като „трансмодален срез“, който монтажно (раз)единява различни техники, мотиви, медии, корпуси и т.н. Предложен e и прочит на понятието на Радосвет Коларов за „дискурсивно желание“ през призмата на лаканианската концепция за наслада [jouissance]. 

Статията употребява гореописаните понятия, за да анализира най-експерименталната творба в корпуса на Балард – „Изложението на жестокостта“. Текстът извежда на преден план интермедиалните аспекти на въпросния роман, за да покаже как трансгресивният характер на трансмодалния срез позволява да се пресекат границите на литературата. Изследван е също и начинът, по който автокатастрофата може да (раз)едини творбите и насладите на различни автори, споделящи една и съща травма. С тази цел е разгледана накратко връзката между творчеството на Балард и това на американския автор Уилям Бъроуз.

Статията „Довършването на Уилям Бъроуз: Eтиквата на кражбата и жестът на шегата“ е опит да се преосмисли наследството на бъроузианския корпус от експериментални текстове (романи, есета, манифести). Да се предложи една нова траектория, фокусирана върху концептуалните и етически залози при култовия американски автор. Работейки в междината между биографичната травма на писателя (убийството на жена му по време на игра) и логиката на самите бъроузиански творби, статията предлага вход към метода и специфичната етика на едно писане отвъд контрола на езика. Последното може да бъде дефинирано и като спекулативна радикализация на проблема за (авто)цитирането по посока на понятията за концептуалната кражба и шегата като жест на среза. 

Анализът на тези техники става през прочит на романа „Сбъркан“ и екранизацията му на италианския режисьор Лука Гуаданино от 2024 г. Представяйки незавършения втори роман „Сбъркан“ като инициационна творба (в смисъла на Коларов), текстът разкрива играта на един „цитат на реалното“ (убийството), оголен през работата на Гуаданино. Разкривайки този ключов за бъроузианската практика остатък, текстът се насочва към същинския си обект на изследване – кражбите и шегите. Те биват свързани с методите на рязането и сгъването (кът-ъп), затвърдили култовия статус на Бъроуз в следвоенната западна литература. Рязането и сгъването биват мислени през късната лаканианската психоанализа на симптома и дельозианските понятия за тяло без органи (ТбО) и хумора. През своеобразния синтез на горните траектории у Бъроуз кристализира и амбивалентният (политически, психо-социален и етически) опит за (само)изписване (еманципация) на автора от езика, мислен като всепроникваща система за контрол на съвременния субект. 

Освен като своеобразно въведение в бъроузианската етика на съпротивата срещу езика, настоящият текст цели да послужи и като спекулативно прокарване на възможни връзки между писането на американския автор и някои съвсем актуални проблеми. Това са проблемите на информационните (дигиталните) общества на контрола, големите езикови модели (LLMs), консумацията на нонсенс съдържание (brainrot), институционализирането на параноята и конспиративния разум и прочее. Последните трасират цялото настояще изследване на бъроузианския етос. 

Ето защо отвъд теоретизирането на кражбите и шегите като спекулативен подход към писането и радикална етика „Довършването на Бъроуз“ прави и кратка демонстрация, прилагайки буквата на Бъроуз в локален съвременен контекст на руска пропаганда, дезинформация и националистическа (патриотарска) идеология.

Статията предлага внимателен анализ на филма „Тя“ (2013) на режисьора Спайк Джоунз, в рамките на който изкуственият интелект от филма бива моделиран чрез теоретичния апарат на Радосвет Коларов, предложен в книгата „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността“. Дванадесет години след излизането на филма „Тя“ операционната система Саманта изглежда като правдоподобно продължение на съвременните големи езикови модели предвид нейната пълна зависимост от човешките текстови данни, върху които е обучена. „Тя“ обаче отива отвъд механичната екстраполация, че изкуственият интелект ще става все по-бърз, точен и сръчен в манипулацията на езика, така, както го употребяват хората. Операционните системи във филма поетапно се приближават все повече до едновременната позиция на читател, автор, редактор и критик на целия корпус от текстове и в крайна сметка може би достигат до виртуалното битие на идеята, което при Коларов е обвързано с понятието за „матрица“, т. е. виртуален инвариант на идеята, който задава автотекстуалните преобразувания в творчеството на даден автор. Изкуствените интелекти в „Тя“ имплицитно боравят с цялото човечество като корпус и по този начин динамизират разграниченията между творба и творчество, човек и свят, индивид и архетип, тяло и съзнание, както и други онтологически двойки. Следвайки Коларов, статията се опитва да реконструира експлицитно този скрит във филма модел на развитие на изкуствения интелект, който може би следва да бъде разглеждан не толкова като спекулативен опит за прогностика, колкото като пренапрягане на една вече дълбоко заложена в съвремието феноменология на текста.

Статията проследява как предвид малкия обем на съхранени свидетелства за дела на жени през Средновековието – факт, който се обяснява и с лишаването на женския пол от глас – би следвало да се разчита повече на създаването на съвкупност от текстове, които влизат в диалог помежду си, отколкото на фокусирано и задълбочено вглеждане в конкретно произведение. В статията биват предоставени два концентрични примера: първо се взима под внимание личността на Компюта Донцела (Флоренция, XIII в.), а впоследствие се разглежда и един от съхранените сонети, адресирани до самата поетеса, като се прави опит да се проследи произходът на споменатата в него Гостанца. Изследването цели да покаже как натрупването на взаимосвързани текстови свидетелства спомага за открояването на отличителни черти на социокултурната реалност на средновековната жена.

Доскоро маргиналното изучаване на еготекстовете се е превърнало в актуално научно поле, което постоянно поставя под въпрос традиционната представа за централни и периферни явления и автори в литературата. Настоящата статия цели да привлече внимание към автобиограф и автобиографичен текст, които са останали в сянката на литературния канон. Изследването се фокусира върху интерпретацията на автобиографията „Повесть о рождении моем, происхождении и всей жизни“ на княз И. М. Долгоруков (1764–1823), видна личност в руската културна сцена от края на XVIII и началото на XIX век. Въпреки че през живота си И. М. Долгоруков е бил доста успешен писател, днес се смята за „второстепенен“ автор. Не по-щастлива съдба има и обемната му автобиография, която дълго време не е публикувана. Все пак изследването на този текст е интересно за разбирането на еволюционната динамика на мъжката автобиографична проза в Русия през разглежданата епоха. Анализът позволява да се идентифицират някои типични характеристики на тогавашните автобиографии в период, когато все още жанрът не е кристализиран. В същото време изследването подчертава многото новаторски елементи на автобиографичния дискурс на този писател. За тази цел в изследването текстът на И. М. Долгоруков се сравнява с „каноничните“ автобиографии на А. Т. Болотов (1738–1833) и Г. Р. Державин (1743–1816).

Микроисторията се обособява като независима област след 50-те години на XX век, набирайки популярност в Италия, Мексико, Франция и САЩ. Въпреки нейната нарастваща популярност цялостните теоретически и методологически изследвания десетилетия наред остават малко на брой. Въпреки различията в своя подход и в разбиранията си френският историк Еманюел льо Роа Ладюри и мексиканският историк Луис Гонсалес-и-Гонсалес, и двамата – френски възпитаници, са ключови фигури в развитието на микроисторията. Льо Роа Ладюри съсредоточава своя архивен анализ върху социалните, икономическите и религиозните прояви в по-малки населени места във Франция. Луис Гонсалес изследва микрокосмоса на мексиканските села, подчертавайки местната динамика и местните „малки“ гласове. И двамата историци обаче подчертават значението на микроскопичните подробности за разбирането на по-големите „исторически наративи“, въпреки критиките на историците, повлияни от лингвистичния обрат, и въпреки обвиненията в редукционизъм и фикционализация. Приносът на Льо Роа Ладюри и Луис Гонсалес помогна за оформянето на микроисторията като нюансиран подход към историческите изследвания, който балансира между локалния „разказ“ и по-широкия социално-политически контекст.

„Животът като цитат“ („das zitathafte Leben“) е фраза, която Томас Ман формулира в тържественото си слово по случай 80-ия рожден ден на Зигмунд Фройд, за да представи своята визия за живота, който винаги се изгражда от (не)съзнавани повторения на предварително готови модели. В настоящата статия се предлага анализ на формулата за „живота като цитат“ в два плана. Понятието е разгледано веднъж в рамките на речта на писателя и втори път в контекста на психоанализата с акцент върху механизмите на идентификацията. Едни от въпросите, на които текстът се опитва да отговори, са: какво представлява цитирането в този план и какво значение има това за литературознанието.

Този текст е посветен на особеното място на Михаил Бахтин като литературен теоретик. Текстът разчита изключително много на наскоро публикуваната книга на Галин Тханов Животът и смъртта на литературната теория и също така отправя известни критики към нея относно това какво е необходимо, за да станеш литературен теоретик. Бахтин е представен на фона на други двама противопоставени мислители – Андре Йолес и Ерих Ауербах. Докато Йолес се опитва да наложи своя традиционно романтически етимологичен метод върху цялата литература и групира жанровете спрямо определени ключови думи, Ауербах е почти без метод в своя опит да изведе произхода на литературата чрез исторически ориентирана социология. За последния възникването на средния проповеднически стил и жанр sermo humilis дава началото на западноевропейската литература. И Йолес, и Ауербах основават своите тоеории върху паралитературни жанрове и им придават антропологично и цивилизационно значение. От своя страна Бахтин успява да влезе в канона на литературната теория – ще разберем защо. Той представлява междинната методологическа позиция на литературната теория.

Статията проследява генеалогията на теоретичната фикция – хибридна писателска практика, която съзнателно размива границите между философска аргументация и художествен наратив. Като отправна точка се разглеждат ранните дейности на Cybernetic Culture Research Unit (CCRU) в Университета Уорик (1995–2003), чиито ключови фигури Ник Ланд и Марк Фишър институционално „пробиват“ академичния дискурс, за да инжектират в него елементи от киберпънка, окултизма и електронната музика. Чрез близко четене на текстове на Ланд, Фишър и Реза Негарестани (в частност романа есe Циклонопедия) се демонстрира как понятията за хиперверие трансформира литературната фикционалност в инструмент за „реално“ културно въздействие.

В първата част статията ситуира понятието „истеричен реализъм“ (по Джеймс Ууд) като исторически фон за изкристализиране на теория-фикцията1. Втората част анализира CCRU концепти като „срив“ и „гръбначен катастрофизъм“, проследявайки как те циркулират от семинарната зала към блогосферата в началото на XXI век (K-PUNK, Hyperstition, Xenosystems). Третата част изследва фигурата на хиперверието: механизъм, при който фиктивни идеи – подобни на „езиковите вируси“ на Уилям Бъроуз – се актуализират в социално-технологичната действителност. Накрая статията прилага понятието за „малка литература“ (Дельоз/Гатари) – детериториализирана, колективна и неизбежно политическа – за да покаже как теоретичните фикции подкопават йерархиите между „висока теория“ и популярна култура. Заключението защитава тезата, че теория фикцията предлага модел за радикален писателски жест, способен едновременно да описва и да променя реалността, като възвръща на философията статута ѝ на опасна, „магическа“ практика.

1 За различния френски контекст на понятието „теоретична фикция“ вж.: The Emergence of Hyperstition в Aesthetics After Finitude. Melbourne: re.press, 2010, p. 206–207.