Книга 10

Нарративы, ставящие под сомнение истинность правителя, существовали испокон веков – и как эффективное оружие в политической борьбе, и как выплеск глубинных тревог социума. Ненастоящесть царя имеет две основные формы – активную (самозванчество) и пассивную (подмена настоящего некими людьми или силами). Внимание в исследовании сфокусировано на русских проекциях сюжета о подмененном царе. В наиболее четкой и полной форме он проявился в отношении императора Петра Великого – строителя российской государственности современного типа. Анализ фактологического материала показал, что уместнее говорить не об одном сюжете, а о более сложной структуре – мегасюжете. Многие его звенья возникли одновременно на рубеже XVII–XVIII вв. и с тех пор, вплоть до наших дней, находятся в состоянии динамического переплетения, взаимодополнения, развития. Некоторые из них обрели автономность (чудесное спасение, приход избавителя), другие сузились до уровня мотива (оборотень). Мегасюжет о подмененном правителе строится за счет двух составляющих, которые условно можно определить как реалистическую и мистическую. Стержень реалистической – мыслимая как действительное событие подмена царя (на генном уровне, в младенчестве, за рубежом) некими, вполне конкретными людьми. Сцепление сюжетных звеньев мистической составляющей происходит при помощи глубинных архетипов Двойника и Подменыша, которые, активируя извечные страхи перед Оборотнем – получеловеком-полузверем, вводят в коллективное сознание Петровской эпохи апокалипсического Зверя. Рядом с ним реализуются и другие ипостаси антихриста – богоборца и лжехриста, визуализацией которого в оппозиционных кругах становится Петр Первый. Смоделированные в переломную эпоху сюжеты оказались исключительно действенными, что обусловило их применение на политических наследниках императора. Мистическая составляющая осталась в общественных дебатах прошлого, но отозвалась в русской литературе (произведения А. С. Пушкина, Д. С. Мережковского). Реалистическая, наоборот, активно присутствует в наши дни благодаря цифровым технологиям. Рассчитанный на сенсацию, сюжет о подмене правителя, дополненный отколовшимися от него сюжетами о чудесном спасении и об избавителе царских кровей, втягивает в свою орбиту все новых и новых лиц.

В статията се разглежда руският превод на „Царството на славяните“ от Мавро Орбини, излязъл в Москва по инициатива на Петър Първи. Той проявява особен интерес към южните славяни по време на Прутския поход през 1711 г., като се надява да ги вдигне на борба срещу османските поробители. Походът не успява, обаче по поръчка на царя дубровчанинът Сава Рагузински превежда споменатата Орбиниева творба. Отделя се внимание както на личността на преводача, така и на преводаческите му похвати. В процеса на превода Сава Рагузински подлага 51италианския оригинален текст на редица съкращения с оглед интересите на руските читатели. По-подробно се анализират българският дял на „Царството на славяните“ и причините за преводаческите пропуски в него. Прави се опит за класифицирането им.

През 2025 г. – в навечерието на своята 80-годишнина – вдъхновеният българист и изследовател на историята на славянските и балканските литератури Игор Калиганов напусна този свят. Оценен високо не само в славистиката, но с приносите си в европейското културно пространство, през 1997 г. той бе удостоен с премията в памет на митрополит Макарий (1482–1563), а през 2006 – с Международната премия „Св. св. Кирил и Методий“. Дейността му като българист бе отличена с почетни грамоти от Министерството на културата на Република България (1994 и 2000), с почетните знаци на БАН и на Руската православна църква, както и с най-високото българско държавно отличие – орден „Стара планина“ I степен (2000) за цялостно творчество.

Статията изхожда от разминаването между наложения от българските художници визуален образ на Бай Ганьо и описанията на героя в текста на произведението, за да зададе въпроса какъв е моделът, по който е изградена книгата. Дали това е моделът на реалистичната литература, както обичайно творбата се чете, или е някакъв друг. Използвано е разграничението, въведено от Сергей Аверинцев, между моделите на древногръцката литература и близкоизточната словесност, за да се защити тезата, че „Бай Ганю“ проявява всички основни признаци на словесността. Модел, който е господстващ по време на Възраждането. Основните характеристики на този модел са: иносказателната поетика на притчата, а не на екфразиса; въвлечеността на словото непосредствено в житейските ситуации; индексална, а не иконична функция на словесните описания на визуалното; принципната незавършеност на творбата; проява на персонажите като „етоси“, а не като „характери“; функциониране на произведението като част от ритуал, при което социалната му функция се реализира чрез пряко поучение. Анализът на книгата в съответствие с този модел стига до извода, че иносказателните значения на двете основни проблемни понятия в нея – „европеец“ и „Бай Ганю“ – са различни в първата и втората част. Така възниква и въпросът за жанра на произведението, който определя и неговото място в живота – начин на възприемане, култивирани модели на поведение и социална функция. Оспорена е тезата, че „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин“ е роман и е посочено, че книгата представлява цикъл от разкази, изградени върху парадоксалното съчетание между моделите на притчата и анекдота, а нейната цялост се организира не около единната история, както това би се случило в романа, а около основния проблем, който книгата поставя. Проблемът за трудното преминаване на България и българите към условията, ценностите, начина на живот и обществените правила на Модерността.

Мидхат паша, генерал-губернаторът на Дунавския вилает, успява да разплете сложния възел на Свищовското приключение от май 1867 г. благодарение на предателството на Йордан Гергицов, който е един от главните организатори. Наказаните със заточение в Диарбекир няколко десетки млади хора от Свищов са помилвани преждевременно c решителното застъпничество на великия везир Мидхат паша. В предложения текст Свищовското приключение се разглежда като една пълна с уроци и поуки история за предателство, наказание и разказяние.

Изследването се занимава с възпитателно-религиозните елементи на Петко-Славейковото възрожденско детско списание „Пчелица“. Присъствието им е обусловено от възгледите на автора относно ролята на детето в обществения градеж и необходимостта от вписването му в лоното на християнството. Текстът има за цел да открои водещите принципи в изграждането на публикациите, свързани с вярата. Обособени са няколко основни линии, обединени от християнската тематика. Това са: Бог, дългът към другия, абстрактни понятия, Светото писание, молитвата, човекът.

Настоящият дял на „Studia Litteraria Serdicensia“ събира изследователските приноси от проведения през месец април 2025 година ХХIХ Колегиум по възрожденска литература на тема „Ние за другите и ние за нас“, посветен на светлата памет на доц. д-р Недка Капралова – ръководител на секция „Литература на Българското възраждане“ (2020–2024) и дългогодишен ревностен изследовател на възрожденските процеси. Недка Капралова беше основен организатор на този колегиум, който не успя да се състои в планираното време през 2024 г. поради нейната неочаквана кончина. Проведен със закъснение от една година, форумът се превърна в акт на научна приемственост и почит към паметта и изследователския труд на доц. Капралова.

Текстът коментира един от основните изследователски проекти на Недка Капралова – за спомоществователството през епохата на Българското възраждане и значимостта му за разбирането на процесите в периода на преход към модерната епоха по българските места. Новото време предопределя появата на новите хора, които литературата ще започне да „фабрикува“ и тиражира – това са образите на Просветения европеец, на Будителя, на Учителя, символно натоварени със знаците на ново и желано културно пространство. Те имат своите антиподи – образите на Фанариота, на Кривия цивилизатор, опиращи се на стереотипа на Врага агресор. На базата на съпоставяния и противопоставяния с тези образи започва конструирането на представата за образа на Ние – българите, а също за Ние – просветените българи. Изследваното от Недка Капралова явление на спомоществователството разкрива механизмите за изграждането на новата нормативност, представя интересни случаи на легитимиране на новите модерни културни и професионални общности, социални кръгове. То свидетелства за менторските нагласи на книжовниците, както и за любопитни епизоди от самоопределянето на Просветените. Проследени са и промените в поведението на отделните генерации възрожденски интелигенти.

Статията разглежда отношението на българите към американските мисионери просветители на Балканите, като проследява спектъра от любопитство и подкрепа до нетолерантност и нетърпимост. Щрихирани са и начините, по които протестантските идеи и културни идеали влияят върху българския литературен и духовен живот през XIX век, образованието и дейността на просветители и църковни дейци. Отзивите за делото на пър- вите американски мисионери – както положителни, така и силно критични – са документирани в литературата, в периодиката, в отделни статии и брошури, както и в лична кореспонденция от периода. Статията засяга и променящите се интерпретации на мисионерския принос, като по-точни преоценки се появяват повече от век след официалното начало на работата им сред българите.

Първият брой на в. „Свобода“ отбелязва нов етап в публицистичната дейност на българския революционер Любен Каравелов. Събираният опит чрез издаване на статии в различни руски и сръбски вестници го довежда до следващата стъпка – самостоятелна журналистическа дейност, насочена основно към българската публика. Изследването се съсредоточава върху това по какъв начин са представени славянските народи и славянството като цяло, какви идеи за тяхното обединение се артикулират в културен или политически план. Проследява се и еволюцията на идеите на възрожденеца, как те се изменят спрямо ранния му период, когато се намира в Русия, а след това в Сръбското княжество.

Статията изхожда от разбирането, че през XIX в., наред с повишения интерес към чуждестранните (западни) културни модели, се засилват и реториките на регионалното, мотивирани до голяма степен от националноохранителни подбуди. С понятието „регионално“, използвано при разглеждането на възрожденската поезия, се означават стеснените обеми на родния свят: локални, национални, балкански или ориенталски. Те функционират като защитна рамка на принадлежност и целенасочено се разграничават от мащабите на европейското, а още повече от идеята за универсалното, която по това време не е лишена от актуалност в западния интелектуален контекст. В статията се обръща внимание и на динамиката на регионалния дискурс от локален към национален, а също и на стратегиите, чрез които „своето“ се легитимира чрез езика, културното наследство и някои оксиденталистки нагласи.

Текстът излага критическо несъгласие с популярното в проучва- нията на Българската възрожденска литература понятие „Одески литературен кръг“, чрез което в типологичен план се характеризира интелектуалния живот на българите, обучаващи се в Одеса през 40-те години на ХIX век. Преосмислят се творческите биографии на Димитър Мутев, Елена Мутева, Найден Геров и Добри Чинтулов и се показва, че реално не съществуват факти, които да доказват актуалността на двете основни съставящи за това понятие: „организиран литературен живот“ и „литературност“.

Докладът разглежда употребата на местоимението „ний/ние“ в българската възрожденска словесност като средство за изграждане на пуб- лицистичния глас и за придаване на представителност на изказването в печата. Изследването стъпва на сатиричния текст „Ний или ние“ на Петко Славейков, публикуван във в. „Шутош“ през 1874 г., за да проследи как въз- рожденските интелектуалци конструират представите за „ние“ и „другите“ в рамките на българската културна общност. Анализират се стереотипите и начините, по които възрожденците използват езика, за да легитимират своето място в обществения и политически дискурс. Особено внимание се отделя на ролята на колективното „ние“ в публицистичните текстове, като се търси отговор на въпроса: до каква степен езикът на възрожденците служи за самоутвърждаване спрямо външни културни влияния и вътрешни обществени напрежения? Реторическото функциониране на „ний“ и „ние“ излиза извън равнището на езиковия избор и се откроява като средство за изграждане на публицистична позиция и за придаване на представителност на изказването във възрожденския печат.

В настоящата статия се прави опит да бъде реконструиран (частично) съставът на ръкописната сбирка, притежавана от Тодораки Хаджи- тошев (ръкописи, постъпили в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“), както и на сбирката на Михаил х. Неделчев, която е част от колекцията на Регионален исторически музей – гр. Ловеч.

В статията се представя българското старопечатно издание „Житие на Григорий Омиритски“, подготвено от Аверкий Попстоянов, игумен на Осоговския манастир „Св. Йоаким Осоговски“ – Сарандапор, и останало единствено във възрожденската печатна традиция. Средствата за отпечатването на книгата са събрани от спомоществователи от цялата българска етническа територия. Сред тях са възрожденски учители, духовници, монаси, книжовници, превърнали се през следващите години в едни от известните дейци на Българското възраждане.

Настоящата статия изследва рецепцията на Жорж Санд в българската възрожденска култура, разглеждайки я като процес на селективно усвояване на европейската модерност. Основната теза е, че българското общество от XIX век не възприема директно и в пълнота творчеството на Санд, а го „опитомява“, адаптирайки го към собствените си морални и идеологически норми. Изследването се опира на рецептивната естетика (Яус, Изер), теорията за превода като пренаписване (Льофевр), теорията на културния трансфер и полисистемната теория, за да покаже, че преводът функционира като активен механизъм на филтриране и пренареждане на чуждите текстове. В този контекст българските преводачи действат като културни медиатори, които подбират и адаптират произведенията на Санд според „хоризонта на очакване“ на възрожденския читател. Анализът показва, че в българската културна среда навлизат предимно морализаторски и пасто- рални творби, докато радикалните романи, поставящи въпроси за женската автономия, сексуалността и критиката на брака, остават извън преводния корпус. Това селективно присвояване трансформира образа на Санд – от социално критична еманципаторка в „безопасна“ моралистка, съвместима с патриархалните ценности на възрожденското общество. Същевременно преводите ѝ изпълняват важна културна функция: те въвеждат нови естетически модели, романтически мотиви и социална чувствителност, като подпомагат изграждането на националната литературна система. Рецепцията на Жорж Санд в Българското възраждане е строго селективна и адаптивна, тя допуска само онези елементи на европейската модерност, които могат да бъдат интегрирани в местния морален и културен контекст. Този процес разкрива по-общ механизъм на културно посредничество, при който модерността се усвоява не като пряк трансфер, а като трансформирано и идеологически пречупено явление.

Драмата на Тодор Пеев привлича вниманието към статута на жената във възрожденското семейство и разгръща различни модели на приемане, отхвърляне или нагаждане към неговите норми. Социалните промени в прехода от традиционни към форматирани от модерността социални роли са разгледани като нравствено-етичен проблем. Героинята, носител на социалната динамика, е девойката, стъпила на пътя на „цивилизоването си“. С влизането в кръга на възрастните тя се опитва да обоснове разбиранията си за мястото на жената с категорията за свободната воля, но открива, че за „новите теории“ се пише с ирония. Жизненият ѝ развой превръща нарушаването на установените отношения и следването на модни книжни образци в трагедия. С предложената тема си поставям за цел да разгледам личната история на тази героиня, но и на останалите женски персонажи в драмата, като харак- теризирам поведението и манталитета им спрямо наставленията на антагониста Фудулеску за „новото учение за безграничната лична свобода“. Свободни ли са жените за своите избори или са беззащитни жертви на фалшиви представи и остават зависими от внушенията на манипулатора? Какви са тактиките им за справяне с натрапения авторитет и мъжкото господство и какви са екзистенциално важните им цели?

Настоящото изложение се фокусира върху разсъжденията на възрожденския поет П. Р. Славейков, свързани с влюбването и любовта. Проследяват се метаморфозите на влюбването и основанията, създаващи новата семейна единица от перспективата на различни мирогледи, които се борят за надмощие в социокултурното пространство на българина и неутрализират патриархалния модел като регулатор на семейното планиране. Славейковите разсъждения отразяват цивилизационната крива, която навлиза в трудно овладяната зона на емоционалния заряд и обществената принуда. Той проследява едно обратно движение от чувството на срам и неловкост, през отприщването и развихрянето на инстинктите до прагматичната логика на брачния пазар, който превръща любовта в икономическа транзакция.

Статията разглежда появата и съдържанието на пет дописки, които възрожденската интелектуалка с интересна и необичайна лична биография, Екатерина Василева, изпраща до вестниците „Отечество“ и „Турция“. Нейните публикации са сред редките публични изяви на женския глас във възрожденската публичност. За това се изисква смелост и Екатерина Василева я проявява. В няколко публикации тя оповестява своето мнение по обществени въпроси и се включва в един от шумните театрални спорове, разразил се около представлението в Браила на „Велислава, българска княгиня“ от Добри Войников. Книгата на Недка Капралова „Екатерина Василева. Спомени. Стихотворения. Дописки.“ дава възможност читателят да види един много по-цялостен и завършен образ на авторката, която прекрачва ограниченията на своята среда.

Статията откроява Недка Капралова като учен с приноси в областта на българската литературна история. Акцентира се на нейната изследователска работа, свързана с книгата ѝ „Екатерина Василева. Спомени. Стихотворения. Дописки“ (2022г.), която има фундаментален характер за бъдещи изследователи.

Текстът сплита личните спомени за доц. д-р Недка Капралова с представяне на нейните най-съществени литературоведски приноси в областта на Българското възраждане. Проследена е парадоксалната свързаност между различни теми, личности и произведения, които очертава в своите изследвания,за да представи щрихи от колоритния и многопластов образ на Възраждането, както и значението на многобройните ѝ преводи – някои от тях основополагащи за българското литературознание и култура.

Статията проследява реализирането на доц. д-р Недка Капралова като един от изявените изследователи на културата и литературата през Българското възраждане. Напуснала ни ненавреме, тя не довърши свои идеи, не реализира своите изследователски мечти. Изследванията ѝ са предимно в полето на възрожденската култура, като научните ѝ занимания са най-вече със спомоществователството като явление. Интересува се от връзката фолклор–литература, изследва женската инициация като феномен и др. Темата за спомоществователството е нейната докторантска теза. От- нася се с респект към факта и документа, което личи в книгата ѝ върху писмата на Елисавета Караминкова. През годините се включва в различ- ни проекти, техен резултат е последната ѝ книга, посветена на Екатерина Василева. Оставя на българската културна общност преводи на модерни френски учени културолози и философи като Клод Леви-Строс, Фернан Бродел, Пиер Бурдийо.

Книгата на Анна Алексиева „Христо Ботев: Идеологическо моделиране на героичния образ“ е книга за нацията и нейната не особено дълга история – от 1848 година до днес. Книга, която разкрива колебанията на идеологическото махало, чиято амплитуда се определя от силата на отделните социално-визионерски проекти през годините. И четена по този начин, книгата на Анна Алексиева разгръща един цялостен и дълбинен разказ за културната история на българската нация. Изследването задава много въпроси за това кой е Христо Ботев. При това авторката ги задава и на големите езикови модели ChatGPT и BgGPT в усилията си да свери собствената си аналитична точка с машинната. „Ще призная, че ми се иска българският изкуствен интелект да не е отражение на „естествения“, споделя Анна Алексиева с лека ирония наблюдението си, съдържащо драматична сериозност. Авторката има право на тази ирония. Тя е допустима, позволена, разбираема, а драматичността зад нея се получава от наблюденията ѝ върху влиянието, оказвано върху колективното мислене, от страна на едрите и натежали от противоречиви идеологически конотации национални сюжети.