Експериментът на Яворов да бъде не-себе си, да навлезе в зоната на белетристиката, е равнозначен на перформативен акт: видяното пътем, в движение, прекосяването на София съвпадат с встъпването и с излаза от разказа (от прозата). В този компендиумен текст Яворов, възприемайки несвойствена му роля, непрекъснато отпраща към разпознаваеми или скрити жестове на известни писатели, демонстрирайки фамилиарна остензивност в боравенето с тях. Налице е вживяване в Любен-Каравеловия „физиологически очерк“, реминисценции от Алековите фейлетони, иронично-хапливи реплики към П. П. Славейков, подгавряния с поезията на Трифон Кунев. Пътеписната канава на разказа, подбраните софийски топоси откровено напомнят Вазовия цикъл с разкази „Кардашев на лов“. Яворовият текст преизобилства от цитати – от издевателско-пародийните из Ницшевия „Заратустра“ и Евангелието до профанно-вулгаризираното белетризиране на собствени лирически мотиви, т. е. до привидно заглушеното себенасочване към публикувани вече стихотворения.
ВЪВ ВОДОВЪРТЕЖА НА ЦИТАТНАТА ИГРА (НАБЛЮДЕНИЯ НАД ЯВОРОВИЯ БЕЛЕТРИСТИЧЕН ОПИТ „ОТ ОБСЕРВАТОРИЯТА ДО ГАРАТА“)
-
ГОДИНА: КНИГА 9ПУБЛИКУВАНО НА :
ИЗДАТЕЛ: INSTITUTE FOR LITERATUREISSN (Print): 2738-7631ISSN (Online): 2815-2999
-
-
- ИМЕ: Бисера Дакова
- ИНВЕРСИЯ: Дакова, Бисера
- E-MAIL: [email protected]
- ИНСТИТУЦИЯ: Институт за литература – Българска академия на науките, Institut für Slawistik – Universität Wien
- ДЪРЖАВА: България
Бисера Дакова (1966). Доцент, доктор по нова и съвременна българска литература в Института за литература – БАН. От есента на 2016 е гост-преподавател по български език и литература в Университет Виена, Австрия. В периода януари–юни 2003: изследователска стипендия „Ернст Мах“ 269към Философския факултет на Университет Виена, с научен ръководител проф. д-р Алфред Пфабиган. В периода 2006–2011 преподава български език и литература в Института за славистика на същия университет и в университета „Фридрих Шилер“ в Йена, Германия. Автор е на редица научни статии в специализирани периодични издания и сборници, както и на монографиите: „Яворов. Археология на автора“ (Стигмати, 2002), „Век и краевековие. Позитивизъм и декаданс в българската литература през ХІХ век; аспекти на ориентализма и културната идентичност“ (Карина-М, 2007), „Der unanthologische Trajanov. Die getilgte Dekadenz. Über die Verwandlungen der poetischen Sprache“ [Неантологичният Траянов. Изличеното декадентство. За преображенията на поетическия език] (Dr. Kovač, 2009). Преводач на голямата австрийска писателка Фридерике Майрьокер: „само ЖЕСТОКО седя“ (Ерго, 2019).
-
-
РЕЗЮМЕЕкспериментът на Яворов да бъде не-себе си, да навлезе в зоната на белетристиката, е равнозначен на перформативен акт: видяното пътем, в движение, прекосяването на София съвпадат с встъпването и с излаза от разказа (от прозата). В този компендиумен текст Яворов, възприемайки несвойствена му роля, непрекъснато отпраща към разпознаваеми или скрити жестове на известни писатели, демонстрирайки фамилиарна остензивност в боравенето с тях. Налице е вживяване в Любен-Каравеловия „физиологически очерк“, реминисценции от Алековите фейлетони, иронично-хапливи реплики към П. П. Славейков, подгавряния с поезията на Трифон Кунев. Пътеписната канава на разказа, подбраните софийски топоси откровено напомнят Вазовия цикъл с разкази „Кардашев на лов“. Яворовият текст преизобилства от цитати – от издевателско-пародийните из Ницшевия „Заратустра“ и Евангелието до профанно-вулгаризираното белетризиране на собствени лирически мотиви, т. е. до привидно заглушеното себенасочване към публикувани вече стихотворения.
ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ
