БЪЛГАРО-СРЪБСКИ КНИЖОВНИ И КУЛТУРНИ ВРЪЗКИ В КОНТЕКСТА НА ВИЗАНТИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

У тексту су изнета нека основна запажања о политичким оквирима српско-бугарске културне узајамности тј. хипотетички је сагледана могућа улога политичких односа као чиниоца културног распростирања у оквирима византијске цивилизације, с обзиром на променљиву црквену јурисдикцију и праксу одређеног богослужбеног обреда, римског или византијског. Као начелно повољни оквири за процесе српско-бугарског културног распростирања – тј. деловању кирилометодијевске традиције у ширем смислу – сагледавају се: – у раној фази односа (приближно од 870. до 1019. године) примери духовног и брачног сродства (Петар и Симеон, Самуило и Владимир), кратак период могуће црквене јурисдикције Бугарске над делом српских области (после 923. године), постојање контакне зоне као што је област града Раса (од краја 9. века), посебно после установљења епископије; у међуфази (од 1019. до 1235. године) то се углавном своди на деловање српског владара у Расу као ктитора и покровитеља Цркве у оквирима Охридске архиепископије (последња трећина 12. века); у каснијој фази (после 1219. односно 1235. године) основни повољан оквир представља црквена реорганизација у заједницу помесних православних аутокефалних Цркава која укључује Српску и Бугарску цркву, као и релативно бројни примери брачног сродства српских и бугарских владара, који се интензивирају почев од краја 13. века и задржавају своју важност до времена турских освајања (посебно значајна је епоха Стефана Душана и Ивана Александра), када политички оквир српско-бугарске узајамности нестаје.

Южнославянският превод на пълната версия на Capita de temperantia et virtute (CPG 7862) е засвидетелстван в повече от 40 български, сръбски, руски и молдовско-влашки ръкописа, най-ранният от първите десетилетия на XIV в. Изследването на текста показва два превода (среднобългарски и сръбски от Света гора) и една преработка на първия превод. Преводите циркулират от Парория и Велико Търново до Светогорските обители и до манастирите Манасия и Раваница. Аскетическите сборници, в които се намират преписите, са съставени от съчинения на Марк Отшелник (IV–V в.), Йоан Карпатийски (V в.), Йоан Лествичник (579–649), Евагрий Понтийски, Нил Синайски (345–430), а по-късно в състави заедно с Диадох Фотикийски (ок. 400–ок. 486), Таласий Либийски (ок. 590–660), Симеон Нови Богослов (949–1022), Никита Стетат (1005–ок. 1090), Максим Изповедник (580–662); след 1340 г. се включват произведения на Григорий Синаит (ок. 1275–1347). Историята на Capita de temperantia в славянски преводи до голяма степен е свързана с историята на балканската аскетична литература.

У раду се испитује модел успостављања српског духовног, скрипторског и уопште културног центра у Серу током тридеценијске српске управе (1345–1371). При томе се посебна пажња обраћа на две значајне појединости: историјску – одлучење српског цара, пат­ријарха и архијереја од Цариградске цркве, и географску – специфичан положај „богоспасног града Сера“ и његову близину Светој Гори и Бугарском царству Ивана Александра. Указивањем на одређене одлике ктиторске књиге митрополита Јакова (Четвороблаговесник Јакова Серског), у раду се, најпре, скицира државно-црквени програм српског владара и серског митрополита. У исто време, даје се оцена о успешности реализације тог програма у серској средини. Посредством рукописа које је митрополит Јаков даровао синајском манастиру настоји се указати на упућеност словенског духовног и културног центра на скрипторије на Светој Гори, али и на оне у средишњем делу Српског царства. Скицирање серског културног центра током тридеценијске српске управе довршава се истраживањем културног амбијента обликованог за време Теодосија, последњег серског митрополита српског порекла.

В статията се прави систематизация и съпоставка на преписите на два от вариантите на службата за света Петка Търновска (Параскева Епиватска) в българската и сръбската книжнина от ХІV до ХVІІ век. Представени са поетапните редакции на двете служби и въз основа на изследване на състава и структурата им се стига до извода, че редакциите им ясно се отличават една от друга, и може да се определят като отделни служби. Видинската служба е запазена в преписи и редакции възникнали във Влахо-Молдовското княжество, в Полското кралство и в Русия, докато сръбската служба липсва в ръкописите в книгохранилищата по тези земи (т. е. извън територията на България и Сърбия). Така се стига до предположението, че Григорий Цамблак, който установява култа към светицата в североизточните славянски земи с православно християнско население, е въвел в богослужението видинската служба и е много по-вероятно той да е автор на видинската служба за св. Петка Търновска, отколкото на сръбската.

У чланку се тумаче поједине особине књижевног стваралаштва Григорија Цамблака, са становишта реторичке критике. Полазећи од одабраних појмова савремене теорије реторике, интерпретирамо одломке тематски и жанровски различитих Цамблакових састава, показујући на тај начин значајне особине његове изразито реторичне поетике.

В статията е направена съпоставката между съдържанието на ръкопис ЦИАИ 182 – Панигирика на дяк Андрей от 1425 г., и още 6 ръкописа, разделени в 3 групи. При съпоставянето на съдържанията на ръкописите, включени в първата група и на тези във втора и трета група се разкриват особеностите на състава на ръкописи, писани с ресавски правопис на Света гора по времето, по което е създаден и Панегирикът на дяк Андрей в Белград при управлението на деспот Стефан Лазаревич (1402–1427) и по нареждане на патриарх Никон, което е отбелязано в приписката към ръкописа.

У раду је анализиран састав са пописом нерадних дана у години који је објављен у Горажданском псалтиру с последовањем. Он се састоји из три целине. Прва и друга садрже непокретне и покретне празнике у години, док трећа садржи санкције за вернике који не празнују прописане дане. У саставу су пописана 102 нерадна дана у години, рачунајући и недеље. Санкције су духовне и световне природе, и исказане су различито, у зависности од друштвеног слоја и статуса преступника. Листа нерадних дана са санкцијама не припада уобичајеним саставима псалтира с последовањем. Она је пенитенцијалног, а не богослужбеног обележја и води порекло из средњег века. Један њен препис постоји у евхологиону са пенитенцијалним саставима са почетка XV столећа. Њено присуство у горажданској богослужбеној књизи препознајемо као део уредничког посла штампара и јеромонаха Теодора Љубавића. Захваљујући томе што је штампана књига убрзо преписивана у рукописну, познате су нам још две копије типа горажданске листе нерадних дана у различитим богослужбеним књигама.

Статията предлага възможни отговори на въпроса дали диетологичните календари, разпространявани сред южните славяни през Късното средновековие, се практикуват или служат само за четиво. Във връзка с това се открояват основните специфики във византийския и в славянския културен контекст, в които се разгръща интересът към диететиконите. На базата на тази съпоставка е изказано предположението, че на славянска почва този приложен жанр би могъл да притежава преди всичко символна стойност, и, макар да задава модел за конкретен modus vivendi, е преди всичко знак на престижа, маркер за читателски нагласи и културни потребности. Привлечена е информация от извори, която доказва реалната възможност да се изпълняват зададените в календарите хранителни предписания. В същото време, с оглед на паметниците, преписвачите и, най-общо казано, на духовните промените, настъпили през Късното средновековие, четенето на диететологичните съчинения през този период се интерпретира като социокултурен феномен, като част от по-широката авторефлексия на оформящия се нов читател и ползвател.

В Руския държавен архив в Москва (РГАДА), фонд Оболенски, оп. 1, № 88 се съхранява сръбски ръкопис от началото на XVI в. с уникално съдържание. На л. 211а–218а се съдържа писмовник с формуляри за писма до висши духовници и владетели, който е най-ранният известен сръбски епистолар. Съпоставката с други сръбски писмовници показва, че епистоларът има уникален състав и повечето от текстовете в него нямат паралели. Забелязват се сходства между някои от образците в РГАДА 88 и БАН 31, които вероятно имат общ първоизточник, съставен въз основа на византийски образец. Епистоларът в РГАДА 88 отразява навлизането на жанра в сръбската книжнина, но и обогатяването му с текстове, характерни за сръбската действителност.

Текстът предлага критичен прочит на изказаните от Б. Ст. Ангелов предположения за наличието на сръбски архаичен превод на новогръцката антология „Съкровище“ на Дамаскин Студит (Венеция, 1557/58). Резултатите от проучването потвърждават тезата за резистентност на сръбската традиция спрямо нея. Изложени са и открити в неговия ход нови данни за преписваческата дейност на рилски книжовници от кръга на Йосиф Брадати през XVIII в., за археографската история на архаичния средногорски Белградски дамаскин от XVII в., притежание на виден сръбски църковник около 40-те години на XVIII в. в патриаршеското и митрополитско средище Сремски Карловци. Предложена е също така идентификация на превода и нова датировка на единствения несъмнен сръбски препис на слово от „Съкровище“ („За неделя кръстопоклонна“), включено в Хилендарски комплект от чети-минеи, съставен ок. 1623–1626 г.