естетически синкретизъм

Статията изследва функционирането на понятия като исторически прототип, архетип и мистика в драматургичните текстовете на Антон Страшимиров („Свети Иван Рилски“, 1911), Константин Мутафов („Омуртаг хан“, 1924), Людмил Стоянов („Томирис“, 1921), Николай Райнов („Имало едно време…“, 1923) и Боян Дановски („Йоан Владимир“, 1924). Пиесите интерпретират в съвсем произволен план исторически личности, факти и събития от средновековна България. Новият тип протагонист в тях е сложно моделиран между исторически унаследеното като памет и факти, като културен архетип и като самоопределящ се модерен субект. В статията се търсят отговорите на няколко основни въпроса: как българският драматург обработва историческите факти, защо подменя документираното, реално-историческото с мистично-легендарното, приказното, фантазното и дори сюрреалното; кое задвижва художествената рефлексия и провокира мистифицирането на историческия наратив, създаването на широка мрежа от културни асоциации и отключването на архетипни и митологични модели. Отговорът на тези въпроси показва, че историческата тематика дава необходимия тласък за модернизиране на българската пиеса през първите три десетилетия на ХХ в. чрез използване на принципа на естетическия синкретизъм.