Камелия Спасова

Завръщането  към „Откраднатото писмо“ отваря темата за интерпретацията в два взаимнообусловени плана – вътрешен (коментарите на фикционалните герои) и външен (коментарите на критиците). Статията си поставя за задача да проследи интерпретативните стратегии през гласовете на персонажите, т.е. през конфликта на вътрешните интерпретации. Методът на префекта Г. настоява върху типичното и херменевтична дълбочина. Детективът Дюпен използва противоположен похват, той концептуализира логиката на несравнимото и мимикрията. Гласът на анонимния разказвач не е безпристрастен, той се доверява на Дюпен и така остава точки на заслепяване в самия наратив. Настоящият текст разгръща два детективски микро сюжета като тръгва по дирите на епиграфа и на автора на похитеното писмо. Разглеждам поетиката на разказа като изоморфна на начина, по който разпитваме интерпретациите на персонажите в нея. Изводът не е изненадващ – четенето си е същинска детективска история.

Битката за истинския реализъм е особено изострена в марксисткия дискурс, както на изток, така и на запад от Берлинската стена. Отделни кадри от тези полемики включват не просто засрещането на разноречиви дискурси, но и прякото заставане лице в лице на леви мислители. Сблъсъкът между Исак Паси и Тодор Павлов е само частен случай в една много по-широка рамка, мислен от замесените в нея като епическа битка през 60-те във философския факултет на Софийски университет. Във връзка с този прастар дебат за правдоподобността/илюзорността на изкуството Исак Паси, критикувайки теория на отражението на Тодор Павлов, привлича иносказателно анекдотичната история, записана от Плиний Стари. Това е разказът за агона между Зевксид и Паразий. Статията ще разгледа начините, по които е възможно да бъде подрита догматичната теория на отражението.