Андриана Спасова

Докладът разглежда употребата на местоимението „ний/ние“ в българската възрожденска словесност като средство за изграждане на пуб- лицистичния глас и за придаване на представителност на изказването в печата. Изследването стъпва на сатиричния текст „Ний или ние“ на Петко Славейков, публикуван във в. „Шутош“ през 1874 г., за да проследи как въз- рожденските интелектуалци конструират представите за „ние“ и „другите“ в рамките на българската културна общност. Анализират се стереотипите и начините, по които възрожденците използват езика, за да легитимират своето място в обществения и политически дискурс. Особено внимание се отделя на ролята на колективното „ние“ в публицистичните текстове, като се търси отговор на въпроса: до каква степен езикът на възрожденците служи за самоутвърждаване спрямо външни културни влияния и вътрешни обществени напрежения? Реторическото функциониране на „ний“ и „ние“ излиза извън равнището на езиковия избор и се откроява като средство за изграждане на публицистична позиция и за придаване на представителност на изказването във възрожденския печат.

Статията разглежда сатиричната поезия на Петър Димитров Протич, която се вписва в идеите на Българското възраждане. В своите поетически опити П. Протич утвърждава българската идентичност и противопоставя фигурите на „своя“ и на „другия“. Основни теми за автора са знанието, образованието и ролята на учения и интелектуалеца за общественото развитие. Посредством творчеството си Петър Протич критикува елинофилията сред българите и другите балкански народи през XIX век, осмива безкритичното отношение към гръцките влияния, а също така обект на сатиричното му перо са фолклорните суеверия и невежеството. Емблематични за темата са няколко творби на Петър Протич, писани на чужди езици и все още непреведени на български език са: „La voix de la Bulgaria“, „Ο Εξελληνισμός“, „Le turcoman“ и др. Социалнозлободневната и идеологическата линия, яркото изобразяване на балканския синдром в стихотворенията на гръцкия възпитаник в някаква степен са за сметка на литературните им достойнства. Представата за „другия“ в сатиричните стихотворения на Петър Протич се доближава до масово превъплътения негативен образ в художествените, историческите и публицистичните текстове през българския ΧΙΧ век.

В настоящата статия изследователският интерес е насочен към масивното ръкописно наследство на Найден Геров (Фонд 22 от Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив). Направен е кратък исторически обзор на досегашните научни занимания с една малка част от 2000 архивни единици от личния фонд на възрожденския общественик, писател, езиковед, фолклорист и преподавател Найден Геров. Във фокуса на изследването са представени две непроучени до този момент учебни ръкописни истории – българска и всеобща (Ф. 22, оп. I, а. е. 603 и а. е. 604). Систематизирани са наличните факти около двете истории и са направени отделни хипотези относно годината на написване, наличието на повече от един автор, мястото и функцията в контекста на останалите публикувани истории.