КНИГА 8

Оброкът – като практика и като сакрално място – има значимо присъствие в традиционната култура и е жизнен до най-ново време. Той води началото си от древността и се основава на представата, че природните обекти – пещери, скали и водоизточници, ливади, гори и вековни дървета, са обитавани от свръхестествени същества, духове, които са техни стопани и които ги владеят и охраняват. За да се засели на определена територия и да я обитава, за да използва ресурсите на тази територия, човекът трябва да я отвоюва от свръхестествените ѝ стопани и да я заплати – с дарове и жертвоприношения. Освен това жертвите трябва да бъдат еквивалентни на очакванията за благоприятни условия на живот и изобилна реколта, т. е. жертвата трябва да се състои от най-ценното за общността. Редица ритуали съдържат реликви, които показват, че някога е бил жертван дори човешкият живот. Колкото и да са варварски, подобни ритуали показват, че в стремежа да си осигурят благополучие хората са плащали висока цена за онова, което получават от природата, и не са могли да си позволят да прахосват спечелените ресурси, към които са се отнасяли пестеливо и с уважение.

След представянето на известните и по-малко известни факти за войнуците и дервентджиите в статията се прави опит да се изяснят причи- ните за нееднаквата степен на развитие на отделни войнушки и дервентджийски села. Според авторовата теза привилегированият войнушки и дервентджийски статут на част от населението в определени села не е основна причина за постепенното им превръщане в значими стопански и културни средища, играещи голяма роля в българската история през епохата на Възраждането. Освен географското им положение в уединени планински райони и встрани от главните пътища, като истинска причина се изтъква приспособяването на жителите към природната среда. Наличието на пасища способства за развитието на скотовъдството и търговията с вълна, месо и млечни продукти, които са сред ресурсите за развитие на някои занаяти. Определени селища пък се развиват заради наличието на ресурси за други занаяти – производство на розово масло, дърводобив, металообработка и др. Всъщност най-вече скотовъдството, както и развитието на търговията и занаятите стоят в основата на бъдещото замогване на част от войнуш- ките и дервентджийските села като Панагюрище, Жеравна, Клисура, Калофер, Котел, Трявна, Елена, Габрово и др. Към географското положение, природната среда и развитието на определени стопански отрасли можем да добавим и етнографските специфики на старопланинския регион. Въпреки че разполагат със служебни бащини, в обстановката на тотален държавен контрол върху земеделието и данъчния гнет войнуците, както и останалите българи, не могат да се превърнат лесно в крупни земевладелци, насочили производството си главно за пазара. За това е нужно влияние и власт, с каквито разполагат първите големи турски чифликчии, които обикновено произлизат от средите на категорията на аскерите (военните), в чиито ръце се намира и провинциалната администрация. Макар че впоследствие някои българи натрупват достатъчно финансов капитал, за да се превърнат в богати бегликчии, откупчици на други данъци и дори крупни земевладелци, първоначалното средство за тяхното замогване е в скотовъдството, търговията и занаятите. Точно в тези сфери на стопанска дейност българите успяват да се изтръгнат от зависимостта си и тоталния контрол на държавата. Тук християните могат в по-голяма степен да се противопоставят на данъчния произвол дори и с непозволени средства, като тези динамични и печеливши отрасли успяват и да го компенсират. Те не разчитат толкова на някакви данъчни привилегии и служебно земевладение, които всъщност ги поставят в зависимост от благоволението на централната власт.

Статията се насочва към две форми на зависимост на вестникарите от ХІХ век: обвързаността на редакторите с техните издания – какво те са готови да направят за тях за сметка на други неща, включително и за сметка на личните си изяви като автори, от една страна, и приятелските връзки и враждите между отделните лица, от друга. Наблюденията се опират върху писма от архива на Иван Найденов и други материали, които изграждат представата за сложните му отношения с Петко Славейков, Светослав Ми- ларов и Стефан Бобчев.

Изследването търси в героите на Г. П. Стаматов трагедията на съвременния човек – деградацията от творец на материалната култура до роб на собствените си творения. Това е вечна тема в днешния свят, видяна сега в престижа на нашия псевдоелит – вчера на дъното на обществото, днес – случайно попаднал на върха, но без необходимия качествен скок в интелектуален и социален план. Текстът има за цел да покаже кога необходимостта от трупане на вещи се превръща в болест и опасна зависимост, както и защо следосвобожденският българин с добро положение в обществото изпитва глад не просто да има много, а да покаже, че притежава, за да получи легитимност чрез другите.

Този текст се фокусира върху специфичната зависимост от май- чината роля, в която се вживява бездетната жена, изобразена в разказа „Заключената врата“ на Хулио Кортасар. В работата са проследени проявите на „измисленото майчинство“ и са потърсени някои от възможните обяснения на особената двойна „игра“ по утешаването на неродения син, съществуващ в съзнанието на жената, а и на мъжа в съседство, който потвърждава съществуването му. Краткият наратив на Кортасар мисли върху обсебеност- та от онова, което няма тяло, но присъства под формата на мисъл, желание и съзнание. Историята показва как чрез зависимостта на другия се разкрива необходимостта от нещо, което е потребно и на тебе самия.

Статията разглежда един основен проблем на късната модерност през ХХ век: Техниката като атавистична сянка на просвещенската рационалност. Като сила, създадена от човека, но изплъзнала се от властта му, която произвежда ново фундаментално робство за късномодерния das Man (в смисъла на Хайдегер). Статията се състои от две части, разгръща два успоредни, но сливащи се сюжета. Първата част очертава универсалния кон- текст на епохата непосредствено след края на Втората световна война с ак- цент върху „втората“ философия на Хайдегер (след обрата), най-дълбоката критична саморефлексия на късната/кризисна модерност в средата на ХХ в. и след това: основната идея за Technik/Machenschaft като поробващ фактор. Във втората част на статията се разглежда как същият проблем, възникнал едновременно, но независимо в актуалната българска реалност през 60-те и 70-те години, е дискутиран от една представителна част на българската ху- дожествена проза: „селският“ писател Йордан Радичков, „градският“ Павел Вежинов, но преди всичко Емилиян Станев, който, подобно на Хайдегер по същото време, парадоксално съчетава силно десен етноконсерватизъм и крайно лява екоидеология.

Статията интерпретира различието като белег на човека, поста- вящ го извън периметъра на общността, към която той принадлежи. Често това различие е поведенческо и не съответства на моралните конвенции на социалната група. Често води до отхвърляне на индивида, до обричането му на неразбиране, самота, дори смърт. За наблюдение са избрани две белетристични творби от съвременната българска литература – повестта на Павел Вежинов „Бариерата“ и новелата на Николай Ватов „Стих за нея“. Аналитичният паралел между героите в двете произведения се ръководи тъкмо от различието като призма за тълкуването им.

Трансформациите, които са обект на изследване, се наблюдават главно в просмукването на абсурдизма в принципите на режисьорското мислене, а оттам и в сценичните закони за изграждане на нов свят. До неотдавна независимостта на режисьора се смяташе за скрита зад явната за- висимост от драматическия текст. В практиката на Стоян Камбарев тя се проявява в друга светлина: независимост, която не отхвърля, не дискредитира, не принизява драмата, а я приема като съучастник и така реабилитира режисьора като творец, който търси диалог с околния свят, а не е еднознач- но вгледан в себе си артист.

Статията иска да следва малко по-различна посока в актуалния разговор за световната литература. Тя се стреми да „умножи“ световната литература и да демонстрира, че няма световна литература сама по себе си, а по-скоро различни световни литератури, защото в различно време различните общности произвеждат различни конструкти, които обозначават като световна литература. Заглавието сигнализира, че си имаме работа с отговори на въпросите какво е световната литература и как да пишем нейната история, идващи от Съветска Русия в протежение на период от около седемдесет години. Акцентът е поставен върху уроците, които могат да се извлекат от съветския интерес към нея. Най-важният сред тях е решимостта на съветските интелектуалци да възприемат световната литература по систематично незападоцентричен начин. С това СССР се оказва пионер в един подход, който предвещава нашите собствени тревоги днес, както се опитвам да разкрия. Но налице е и друга поука: разговорът за световната литература не протича във вакуум, той непрекъснато взаимодейства с разговорите, които обществата водят за собствените си национални литератури и литературни теории, въздейства им и сам се влияе от тях. Започвам с кратка формулировка на четири исторически налични значения на понятието „световна литература“, които работят в съветските дебати. След това идентифицирам три различни културни и идеологически хоризонта (рамки) на мислене за световната литература в Съветския съюз и което е много важно – откривам тяхната обща основа, свързващата спойка в основния подход на де-оксидентализация на самото понятие за световна литература – отношение, което съветските интелектуалци, занимаващи се с този проблем, последователно отстояват.

Статията се занимава с природата на факта, включен в структурата на жанрово граничните художествени/фикционални биографии. Приема се, че пресъздаденият от авторското въображение факт (исторически, биографичен) е имплицитно литературен, освен ако не се въвежда с конкретен документ. В подкрепа на това твърдение се привличат теоретични обосновки на Ю. Тинянов. Примерите за перипетиите на достоверни факти за личността и творчеството на Ф. Достоевски в жанра на фикционалната биография са от романа на Дж. М. Кутси „Майсторът от Петербург“. В това произведение авторската интерпретация се постига чрез оригинална интертекстуална игра, която възпроизвежда литературната личност на Досто- евски и сложната конструкция на неговия художествен свят.

Статья входит в цикл публикаций, представляющих результаты исследования ее автором российской и зарубежной фантастики XX–XXI вв. с точки зрения воплощения в ней художественного образа Мира Посмертия как особого локуса, в котором протекает загробное существование человека (человеческой души). В статье рассмотрена специфика и функции одного из ведущих лейтмотивов в художественной структуре повествования о посмертии – мотива памяти. Показано, что данный лейтмотив интерпретируется писателями в нескольких смысловых аспектах и включает в себя ряд соподчиненных мотивов: «память себя» как основа посмертной самоидентификации личности, память о близких людях и прожитой жизни, память живых об умерших и, наконец, память человечества о собственной истории. По результатам анализа сделан вывод об общем смысле лейтмотива: память – это и уникальный след в истории, который оставляет каждый человек, и долг живых по отношению к мертвым, и коллективный опыт, формирующий человечество. А в ряде текстов – еще и незыблемая основа существования самого Мира Посмертия.

Изследването разглежда руската поезия на XX век, попадаща в полето на авангарда, представя особености на културните процеси, развитието на авангардните тенденции, промените във функциите на изкуството и езика, векторите и концепциите. Осмислят се границите на литературния феномен. Бунтът срещу естетическите норми изисква търсенето на нови пропорции и нови аспекти на възприятие. Както ранният, така и авангардът от втората половина на века си поставят за цел да разтърсят възприемателя, да разчупят автоматизма на четене, да предизвикат активно неприемане или неразбиране. Оттук похвати, свързани със затрудненото четене като „заумните“ творения, „отсечените“ думи, множеството неологизми, нару- шените синтактични конструкции, сплавянето на несъчатаеми естетически или тематично явления. Авангардните версии на изкуството от двадесети век акцентират върху съпротивата срещу етикетните прояви на културата, противопоставяйки като алтернатива редуцираната, небрежна форма, утвърждаваща чрез отрицание прорива към сакралното и истинското, търсенето на нови позитивни значения.

Статията е част от по-голямо изследване върху руската/съветска антиупопия в литературата, а частично и в киното. В нея предмет на четене е „Ледяная трилогия“ на Владимир Сорокин, съдържаща романите „Лёд“ (2002), „Пътят на Бро“ (2004) и „23000“ (2005).

В статье исследуются средства художественного воплощения че- ловека переходного времени – периода 1990-х гг. – на материале болгарской и русской литератур (сборника рассказов «Орел или решка» («Ези-ту- ра», 1999) Д. Энева, сборника рассказов и повестей «Девяностые» (2024) Р.В. Сенчина). Ключевую роль в прозе обоих писателей играет оказавший- ся в маргинальном положении «маленький человек». Многие персонажи имеют подчеркнуто асоциальный характер. Интерес обоих авторов к мар- гинальным героям, обращение к транзитным, граничным пространствам и ситуациям обусловлены спецификой внелитературного контекста – философией переходного времени 1990-х гг., периода утраты прежней системы аксиологических координат, резких общественно-политических трансформаций. По результатам анализа было выявлено, что писатели тяготеют к раз- ным стратегиям создания образа человека переходного времени: Энев чаще прибегает к моделированию гетерогенного пространства и описывает двойственное положение современного человека через спациальные оппозиции, в то время как Сенчин сосредоточивает свое внимание на внутреннем мире героя, передавая его психологическое состояние через внутренние монологи и несобственно-прямую речь. В его произведениях также можно выделить несколько типов маргинальных героев и моделей их поведения (от распада личности до попыток обретения новых жизненных ориентиров).

Някои предмети на човешкото размишление привличат – било защото има нещо в самите тях, било защото има нещо у нас самите – към все по-задълбочено размишление, и колкото повече се отдаваме на това привличане и се изгубваме в тях, толкова повече те се превръщат в един единен предмет, който ние – в зависимост от това дали го търсим и намираме в себе си, или извън себе си – характеризираме като природа на нещата или като определение на човека. Други предмети вероятно никога не биха привлекли вниманието ни, ако в свещена самота посвещавахме наблюдението си изключително и единствено на този предмет на всички предмети и ако не се намирахме във взаимоотношения с други хора, едва от общуването с които да изникват подобни отношения и понятия за отношения, които при по-внимателна рефлексия да се разгръщат и разпластяват до предмети на размишлението, т. е. включително тук да следват тъкмо противоположния ход на нещата.

Предложените по-долу на българския читател стихове са от късния период на Фридрих Хьолдерлин (1770–1843), когато поетът – състудент и приятел на колосите на Немския идеализъм Шелинг и Хегел от Тюбингенската семинария – вече е изпаднал в период на видимо умопомрачение, продължило десетилетия, до самата му смърт (въпреки спекулациите от някои тълкуватели, че то е било преструвка, помагала му да се крие от реални или въображаеми политически противници и преследвания, най-вече във връзка с опитите за съдебен процес срещу неговия другар Исак фон Синклер и конспирациите за сваляне на вюртембергския курфюрст). В този период поетът обитава прочутата си кула в Тюбинген, част от дома на семейството на дърводелеца Ернст Цимер, когато помрачението на съзнанието му се редува с кратки периоди на просветление, а приемането на рядко наминаващите любопитни гости – и с продължителни импровизации на пиано и опити за творчество, вдъхновено от гледката отвисоко към река Некар.

В последните семинарни занятия по „Литература на Българското възраждане“ симптоматично пролича овладяното, ала заразително пристрастие на Сирма Данова към мястото на Паисий Хилендарски като особен вид конструктор или по-точно – около което се фокусираше нейният изследователски интерес – субстрат на терена на националната културна идентичност. Тогава не знаехме, че привилегироването на този въпрос е свързано с актуалната ѝ научна работа, не си давах- ме сметка, че този труд ще бъде нейната лебедова песен.